Наистина ли Викторианският период е бил толкова мизерен
Свикнали сме облиците на викторианския живот да са силно мрачни: небогати деца, които работят дълги часове във заводи и мини, ръководени от жестоки хора; талази от смог над пренаселените градове; кръвожадни нарушители, които дебнат в сенките. На черно-белите фотоси от интервала хората както от високите, по този начин и от низшите класи непроменяемо не се усмихват – би трябвало да са нещастни, нали?
Има известна истина в това изказване. Но в действителност ли животът е чак толкоз трагичен? Вярват ли работещите небогати, че живеят в извънредно тежки времена? Социалните историци се опитват усилено да чуят гласа на хората изпод и по този начин разкриват нови доказателства за същинския образ на живота им. По този метод те оспорват най-мрачните изображения на градската викторианска епоха…
Работниците се трудят в рискови заводи и мини, само че изискванията се усъвършенстват доста. През викторианския интервал работните места постоянно са мрачни и управлявани от безмилостни хора, в които чиновниците – в това число дребни деца – са принудени да работят дълги часове, постоянно на неприятна светлина и с рискови машини. Това е картина, основана от романи като Дикенс „ Тежки времена “; от държавни проучвания, като да вземем за пример на Комисията по мините на лорд Ашли от 1842 година, която разкрива жестоки физически и морални условия; и от кавги в действителни заводи през целия век. Но дали картината е точна? Не напълно.
Индустриализацията при започване на 19 век довежда до понижаване на заплатите и до увеличение на заетостта на дамите и децата, изключително тези на доста млада възраст, в индустриалния бранш. Работата във фабриките и мини сигурно може да бъде рискова. През 1879 година един народен представител посещава текстилна фабрика в Брадфорд в края на 30-те години и разказва за 80 осакатени и деформирани деца, събрани за инспекцията му в двора: „ Никаква акробатика на езика не може да опише жестокостите и деградации на човешката форма. Те стояха или клякаха пред мен във всички форми на буквите на писмеността. “
От 30-те години на 19 век насам обаче е въведено законодателство за ограничение на детския и (в някои случаи) женския труд, за възстановяване на изискванията и за контролиране на работното време. Реформите са лимитирани, само че постоянно от действителностите на живота на работническата класа. Вземете, да вземем за пример, детския труд. Макар и да наскърбява нашата сензитивност през 21 век, не е безусловно обществено нездравословно – в края на краищата заплатите, които децата носят, могат да покачат виталния стандарт на цялото семейство. Алтернативата – образование в учебно заведение – коства пари и рядко усъвършенства бъдещите вероятности на детето. Поне по това време.
Не всички небогати са наказани на пъклен условия. Един от най-трайните облици на викторианския интервал е напълно фиктивен: мъчително гладният Оливър Туист, който моли тиранина господин Бъмбъл (на рисунката), за каша. Чарлз Дикенс написа романа си след Новия закон за бедните от 1834 година – законодателство, което има за цел да понижи държавните разноски за обществено подкрепяне като възпира бедните да търсят помощи. Местните държавни чиновници са натоварени да изпратят нуждаещите се някъде да се трудят. Тези, които могат да работят, са подложени на тежък труд, а тези, които не могат, са обгрижвани по минималния стандарт. Така всички са подложени на недопечен дисциплинарен режим.
Но какъв брой потребни са тези пейзажи за разбирането на бедността във Викторианска Англия? Те сигурно имат своите граници. Написан сред 1837 и 1839 година, „ Оливър Туист “ може в най-хубавия случай да ни разкрие изискванията единствено в до-викторианските заводи, а Новият закон за бедните на процедура не е толкоз недопечен, колкото се допуска – по тази причина акциите против него замират много бързо.
Урбанизацията и индустриализацията утежняват изискванията на живот за жителите на града. Новите промишлености изпомпваха мръсотия във въздуха и водата. Разширяващите се популации усилват натиска върху съществуващата канализация. Пренаселените квартали стават гета. Най-известните – Сейнт Джайлс, Олд Никол и Остров Джейкъб (на рисунката) в Лондон, Ейнджъл Медоу в Манчестър – са увековечени от художници, публицисти и писатели.
Необходимостта от решение на сходни проблеми е разпозната още при започване на викторианския интервал. Освен друго, към следствията на реформатора Едуин Чадуик би трябвало да се прибавят и протестации от поданици на приземни етажи и изби, заливани от преливането на канализацията по време на проливни дъжд. Живеещите наоколо до градските гробища всекидневно стават очевидци на наскоро погребени тела, които са разравяни при същите дъждове.
Подобренията обаче идват бързо. От 40-те години на 19 век, нови системи за отводняване и други амбициозни планове стартират да отстраняват отпадъците и да почистват водоснабдяването. Чистачи отстраняват мръсотията по улиците. Новите закони постановат разпореждания за строителството на жилища за битка със запълването на бедните квартали. Някои градове построяват публични улеснения – до 1875 година в Глазгоу има 198 писоари.
Забележително е, че 80-90% от популацията не живее в бедните квартали, а доста фамилии от работническата класа, изключително в по-късния викториански интервал, не живеят в пренаселени условия. И това, което съществено се нуждае от преоценка, е количеството нечистотия. Според актуалните стандарти жителите на бедните квартали не са доста мръсни. Доказателства дебнат в изображенията на бедния квартал. Един прочут офорт на Гюстав Доре демонстрира простори с пране в дворовете на жилищни кооперации.
